wz

Обичай! - 30 неделя през годината (A)

Written on 26 Říjen 2008 by


Из 22,20-26; 1 Сол 1,5в-10; Мт 22,34-40

Съперничеството в човешкия живот е нещо напълно нормално. Знаем добре, че всеки се бори с живота, за да оцелее и да оцелеят и неговото семейство и неговите деца. Това нещо е напълно нормално, понеже Бог ни е създал с инстинкти, за да ни опазват, да ни правят активни. Понякога съперничеството ни може да стигне до такава степен, че започнем да мислим само за себе си и да не се интересуваме, какво се случва с хората около нас. Ставаме безогледни и не се интересуваме изобщо за положението на другите хора и семейства. Ако се срещнат двама големи съперници, сблъсъкът им прераства във война. Ние знаем, че много войни започнаха заради съперничество. Стремежът за власт и богатство стори много злини в целия свят, каквито мнозина преживяха по време на световните войни. И днес има по света много войни и честно да кажем, много от тях имат повод в съперничеството. Бог ни познава, знае какво добро и зло има скрито в нас и по какъв начин можем да го преодолеем. Въпреки това ни оставя максимална свобода, когато се човек обърне срещу човек. На израилтяните, пътуващи из пустинята, Бог заповяда да не притесняват чужденците и да не ги угнетяват, понеже много добре знаеше, че такива несправедливости предизвикват в човека агресия. И ако невинният няма възможност да се предпазва, в такъв случай Бог се застъпва за засегнатия. Всички сме Божии деца и Създателят иска да се обичаме, да се обогатяваме един от друг. Само в такъв случай можем да запазим мира.

Помня, когато бях малък и започнах да се бия с брат си поради някаква препирня, как майка ми или баща ми се доближаваха към нас  и ни разделяха. Въпреки че бях много ядосан, винаги успяваха не поради своята сила, а поради това, че уважавах техния авторитет. И така сигурно е било и във вашия живот. Съперничеството е голяма сила и може да породи голямо зло. Днес евангелието ни учи, как да се овладяваме. Ключа намираме в любовта – любовта към Бог и ближния си. Отговорът на въпроса, кои от Божите заповеди са най-значими, ни показва начина, как да се научим да обичаме истински. Първата крачка е любовта към Бог. Човекът трябва да разбере, че е обичан Божи син или дъщеря и да подчини сърцето си пред Бог, заради отношението си към Него, за да може  истински да обича ближния си. Понеже ако не се чувстваме достойни синове и дъщери, няма в нас мир и наоколо разсяваме злото и безпокойствието. Но ако сме влюбени и сърцето ни е изпълнено с любовта към Бог - нашия създател, ще обичаме и другите, понеже ще бъдем убедени, че и те са Божи деца като нас. Само синовната любов към Бог ни спира да правим зло на другите и ни помага да преодоляваме своите инстинкти и своето съперничество. Само в такъв случай расте нашата любов и ние ще създаваме трайни и хубави отношенията. Ако пък не тръгнем по този евангелски път, и най-големия приятел може да ни стане съперник, понеже в такъв случай нито той, нито Бог не биха могли да ни спрат. И изкушението е понякога голямо.

Бог ни заповяда да обичаме Него и да обичаме другия като себе си, понеже само по такъв начин можем да запазим мира помежду си и да свидетелствуваме за Бог пред другите. Понеже само любовта ни може да привлече някого към Бог, както е привлякла нови християни в Солун. Нека и ние се потрудим върху задълбочаването на нашата любов, за да могат и хората около нас да си говорят за любовта, която излиза от нашата енория и тя да ги привлича, както са били привличани езичниците по време на живота на св. Павел.


Sphere: Related Content


Господ те повери, прати те да служиш на Бог и обществото. - 29 неделя през годината (А)

Written on 18 Říjen 2008 by


Ис 45,1.4-6; 1Сол 1,1-5б; Матей 22,15-21
Сигурно преживяхте много ситуации, когато някъде поискате например да влезете в университета или да получите работа. Човек в такова положение живее с голямо очакване и си казва, да но да стане. Ако е вярващ, вземе да се моли на Господа да му даде тая възможност да прави според намерението си. Ако се получи резултат и сме приети, избрани за следването или работа, тогава нашия живот получава насока. Вече не сме изоставени и чувстваме се полезни. За да човекът бъде избран, трябва да има подходящи умения за следване или работа. Ако ги няма, сигурно никой работодател няма да го приеме, ако не иска да го научи на работа. Изборът в обикновения живот зависи квалификацията, от уменията. Човешкият избор не може да бъде друг, понеже всеки се бори за да оцелее и да напълни живота си със смисъл.
Божият поглед е друг. Бог не гледа на човека от гледната точка на ползата, а възпитанието. Бог не избира човека за „своя работа“ само според това, което може, но и според това, какво ново може човекът да се научи, какво може да развие, какво може да разбере от новата му задача. По такъв начин Бог си подготвя хората през вековете. Бог не гледа, кой каква има власт, за да му даде задачата, а който какво има сърце. Израилтяни преживели 40 години във вавилонското изгнание, заради това, че не са били достойни на Божията благодат. Престанали са да уважават Господа и своето сърце привързали към идолите. Трябвало да загубят свободното си царство, за да се сетят, че не са постъпили правилно, че са съгрешили. Бог ги освободи чрез персийския цар Кирос, който е бил чужденец, който обаче обича силно Господа и заради това е избран като Божия инструмент, който може да помогне да приобщи Божия народ към Господа. Кирос е избран, да покаже на Израилтяни пътя на вярата. История се постоянно повтаря и когато Бог реши да изпрати своя Син, Исус идва в момента, когато вярата на Израилтяни зависи само от сляпото изпълняване на закони. Идва Исус, който силно обича хората, който изповяда за своя небесен Отец и хората не го приемат. Пак отхвърлят Бог, както преди вековете са го отхвърляли техните бащи. Останаха затворени в своята законна система и са били толкова силно убедени, че чрез изпълняването на закона до точка, показват на Господа, колко е за тях важен, че не забележели, че Господ говори към тях. Бог избира своя Син, прати го на земята и хората на място да го приемат, го отхвърлят и измислят начин, как ще го осъдят. Пристъпват към него лицемерно и хитро, за да го хванат за дума. Питат хитро: „Позволено ли е да се дава данък кесарю, или не?“ (Матей 22,17) Исус не става революционер. Исус е Божия човек и Божи Син. Прогледа тяхното зло, не им се кара, но показва им пътят, как трябва да се разсъждава върху този проблем. Всеки човек, който вярва и обича Бог, значи и ние християни, сме задължени да изпълняваме задълженията си към Бог и към обществото. Нито без едното не можем да живеем, понеже и двете инстанции ни осигуряват всичко необходимо за живот. Нашия живот зависи от Бог както и от обществото. Бог и обществото ни определят задачата и нашата служба. Понеже без тези инстанции човекът винаги става егоистичен и загрижен само за своите работи. Ако греши срещу Бог и не изпълнява задълженията си към него, винаги образно губи спасяващо въже, което го спасява от силен вятър, който го бута в загубата. Ако греши срещу обществото, губи другото въже и вятърът на живота може да си прави с него, каквото иска. Ако държим двете въжета, не можем да загубим живота.
Не можем да живеем без Бог и обществото, каквото и да е. И най-лошото общество пази човека пред другите и пред самия себе си. Заради това сме задължени да го подкрепяме, да помагаме, да служим на него. Първите християни са били преследвани от обществото, но все пак са го уважавали и изпълнявали своите задължения спрямо него.
Исус ни учи, да изпълняваме задълженията си към Бог и към обществото. Никога, да не си кажем, че няма смисъл да се грижим за своето отношение към Бог и към обществото. Нашата служба на Бога и обществото трябва да бъде примерна, за да може всеки около нас да каже, както каза св. Павел на солунските: „Непрестанно помним делото на вашата вяра, труда на вашата любов и търпението на надеждата ви у Господа нашего Иисуса Христа.“ (1Сол 1,3) Ние сме избрани, призвани сме вярата ни да принесе плод, жертвата ни и работата ни да принесе любов и търпението ни да принесе надежда. С други думи чрез своя начин на живот с Бог да придобием истинската вяра, надежда и любов, които ще ни правилно научат, какво означава да даваме „кесаревото кесарю, а Божието Богу.“ (Матей 22,21)


Sphere: Related Content


Божието Слово е посято, каква почва подготвихме за него! – 17 неделя след Петдесетница

Written on 15 Říjen 2008 by


Тит 3,8-15; Лука 8,4-15
Зърното или семе носят в себе си големи възможности. В него е скрита информацията за цялото живо сътворение и по принцип призванието му е да създаде нов живот, което ще дава плод. Знаем, че за да зърното тръгне да расте, трябват му няколко подходящи средства. Задължително трябва да има вода, която възбуди целия процес, да има хранителни вещества, да има оптимална температура и да има слънце. Ако са изпълнени тези изисквания, зърното почне да расте и по-късно да дава богато плод. Но това не стане без да се някой потруди за зърното от което иска да взима плод. Трябва да приготвя почвата, трябва да полива, трябва да направи всичко възможно, за да зърното може да бъде плодородно. Знаем също, че всичките зърна нямат същите условия, същите средства за растежа. Винаги зависи, където се намира земята и каква е нейната морска височина. Така знаем, че е нормално да зърното принася по-вече плод в низина отколкото в планина. Въпреки нямат равностойно положение, като никой от нас, с труда на земеделеца, могат в края да дадат богат плод.
Така е също и с нас. И ние бяхме създадени с различна почва, с различни условия за живот и различни дадености. Всичко зависи според нашата задача, според нашата служба. Сърцето ни можем да сравним с почвата, за която говори днешното Евангелие. Зърната бяха посята, но не винаги паднаха в подготвена почва. Веднъж беше твърда и не обработена пръст, в другия случай са паднали в тръни или на скалата. Някъде стигало малко труд, а някъде по-вече, за да се създаде хубава почва. Но всичките имаха същата възможност да приемат зърното и тяхната почва да стане плодородна.
Зърното е Божието Слово, словото което иска да бъде прието и да бъде вярвано. Божието Слово има голяма сила. Въпреки не го веднага приемаме, има сила да преодолее трудности да влезе и да принесе плод в нашето сърце. Божието Слово е като един огън, който очиства и който има нужда да се разпространява. Започва в нашето сърце и ако го изцяло обхване, излиза на вън да запали хората около нас. Пророк Иеремия въпреки искаше да спира да говори, Божието Слово в него не му да де мир. Подобно е със св. Павел. Въпреки не му беше приятно, трябвало да прави забележки на тези християни, които кривиха Евангелието. И той знаеше, че само чрез това да сме пълни със Божието Слово и да вярваме, само чрез това можем да принесем в живота плод.
Бог посее зърното, но зависи от подготвена почва. Всичко зависи от нашето решение. Ние нямаме такова сила да си я подготвим сами, но трябва да желаем и да полагаме труд заедно с Бог, за да може от скалата да стане хубава почва. Бог иска да посее зърното, но зависи от нас дали искаме да го приемем и да носим плод. Ако не вземем искрено решение, може да се случи, че станем като някоя от почвите, където зърната не можеха да хубаво растат и заради това техния живот излезе напразно. И на човека много тежко се умира, ако знае, че живота му излезе напразно. Нека заедно с Бог подготвим почвата, нека приемем зърното – Божието Слово, което се нуждае да има винаги достатъчно вода – значи Светото Писание, хранителни вещества – св. Тайнства и слънцето – присъствие на Бог, за да Божието Слово в нас може да пусне корени и да даде голям плод. Това е голяма отговорност! И ако не успеем трудно ще обясняваме на Бог, защо не сме успели или не сме искали.


Sphere: Related Content


Аз съм човек грешен, гордостта ми ме обхваща. Помогни, Господи – 1 неделя подир въздвижение

Written on 27 Září 2008 by


Pycha1 Кор 4,6-15; Лука 5,1-11

Човек може да прави нещата по два начина. За да може работата му и неговата загриженост за другите да му принесе слава и да предаде това, което е придобил, без да очаква нещо в замяна. В такъв случай единствената му награда е, че е задълбочил отношението си към Бог и другите.

В първото послание до Коринтяни, св. Павел прави забележки за тяхната горделивост, тяхната загриженост за славата. Мислиха, подобно на човек със светски дух,че с тяхната християнска философия вече са достигнали най-високото ниво на християнството. Действаха така, че нещата да са полезни за тях и да ги прославят. Забравиха обаче, че християнството не е религия на философите, а религия на отношенията. Забравиха, че дарбите им не са ги получили заради някакво специално избиране от Бога, а заради службата на другите. Хората ги гледаха на височина, но тая „височина“ не са я достигнали заедно с тях, а сами. Гордостта им толкова ги заслепи, че вече не виждаха братя и сестри, които се нуждаеха от тяхната помощ. Получиха дарби,които не използваха за благото на ближните си. Гордият човек не може да принася жертви за другите, ако не печели нещо от тях.

Днешното Евангелие ни пренася при Генисаретското езеро. Исус влиза в лодката на Симон и го моли да отплуват навътре и да ловят риба. Не знаем, колко трудно е било за Исус да увери Симон, че трябва да хвърли мрежите си, но разбираме от отговора на Симон, че не му се иска; като че ли казва, „какво ти ще ми кажеш за риболова,когато аз зная много по-добре своята работа, но щом настояваш ще хвърля мрежите, за да ме оставиш на спокойствие.“ Преработих думите, но можем и така да ги тълкуваме така. Знаем, че много често по такъв начин постъпваме и ние. Гордостта ни пречи, да видим човека до нас, който има същото достойнство и същите права като нас. Гордостта ни пречи да вярваме повече в Бог и в другите, отколкото в себе си. Гордостта ни пречи да забележим човека до нас като дар. И така губим много. Губим поне това, че този човек може да ни обогати. А обогатяването не става само от книги и философията, както мислеха някои християни в Коринт, а от отношенията, от другия човек, от Бога. И на Симон му трябваше урок от Исус. Трябвало да бъде засрамен от своята гордост, за да разбере, кой стои до него, кой може да го обогати, да насочи неговия живот. Симон изведнъж вижда, че само с човешки сили не става нищо. Цяла нощ се е трудил и не е уловил нищо. Тогава е пристигнал Исус, Бог, и изведнъж невъзможното става възможно. За Симон това е бил толкова голям удар, че не е могъл да устои на своето сляпо доверяване в собствените сили. Пада на колене и моли Исус за опрощение. Той забрави, че самичък не може нищо. И ние забравяме. Заради това понякога не принасяме плода, който трябва да принесем. Нашата гордост и слаба вяра, нашата слаба любов към Бог и другите ,и нашето слабо отношение пречи нашият „лов“ да бъде успешен и богат. Толкова сме заслепени от своята мъдрост, сила и слава, че не забелязваме Бога до нас, само губим времето и възможността да помогнем на другите около нас. Бяхме създадени заради служба. Заради помощта на другите, за да можем заедно да достигнем загубения рай. Ако забравяме това, още много ще ни липсва в нашия живот.

Бог стои винаги до нас. Нека отхвърлим гордостта си и да го поканим към нашия „лов“. Нека се борим срещу гордостта и да си признаем, че с нашите човешки сили можем да направим много малко. Гордостта може да бъде много незабележима и ние можем да я откриваме само чрез силна любов към Бог и другите. В другите случаи ще ни побеждава.


Sphere: Related Content


Превантивна система на св. Йоан Боско

Written on 26 Září 2008 by


Брошура написана от св. Йоан Боско за неговата възпитателна система

Превантивна система на св. Йоан Боско.pdf (BG)


Който не разбира Кръста, не разбира благата вест за Исус Христос - Кръстовден

Written on 13 Září 2008 by


Защо има кръст на света? Защо трябва да има скръб? Тези въпроси сигурно си е задавал всеки един от нас.
На дясната ръка на осемгодишния ми син Георги напипвах бучка, голяма колкото бонбон “лукче “. На 29 март 1994 година направиха снимка на костта , на която ясно личеше костното образование. Спешно ни приеха в института по ортопедия в Горна Баня. Бяхме много разстроени. След като направиха съответните изследвания ни казаха, че ако бучката продължава да расте, трябва веднага да отидем за спешна операция. Това не се наложи. Молехме се на Бога с голяма вяра и посещавахме молитвената група за изцеление на болни. На 25 септември 1995 година отново направихме контролна снимка. Снимката беше нормална - не се виждаше и следа от образованието. Лекарят се заинтересува с какво сме лекували детето. Отговорих му: “С нищо”. Тогава той попита: “Кой го излекува?” И аз изповядах : “Господ!”
И ние носим различни кръстове. Живот без кръст не може, понеже такъв живот става празен. Тази истина ни е открита в Евангелието. Чрез кръста сме спасени, чрез него имаме достъп до Бог и чрез него можем да разберем, колко много Бог ни обича. Самия Бог слезе на земята, за да можем ние да живеем с него. Понеже до тогава, до момента преди да бъде осъден и отведен пред Понтийския Пилат, преди да бъде жестоко бичуван и умъртвен да си носи кръста, преди да бъде разпънат, да умре и да възкръсне на третия ден, ние, човешкия род, бяхме в много лошо състояние. Мятахме се на сам, на там, недоволни както израилтяните в пустинята, на които постоянно нещо липсваше. Постоянно се оглеждаха в Египет, мястото на тяхното робство, като към място на спасението. Бог праща отровни змии, за да останат само тези, които ще повярват, които ще погледнат символа на спасението - змия върху кол. Кръстът очиства нашия егоизъм, нашето недоволство, нашите грехове и ни учи на истинска любов. Докато човекът не носи кръста, докато не го приеме, неговия живот е в опасност да бъде празен, студен от големия егоизъм и горделивост, с които се бори всеки човек. Исус дойде да ни научи на живот. На живот пълен с топлота, вода, която овлажни сухата ни пустиня, светлина, радост, щастие и любов. Но това не може да стане без кръста. Понеже само чрез жестоката смърт на Исус Христос хората придобиха Божието синовство, живот, светлина, щастие също и по време на този свят. Човек живеещ в егоизма, никога не е щастлив. Щастлив става, когато започне да дава, да се жертва, когато ще плаче от болката, както жената на болното момче. Само тогава твърдото сърце омеква, само тогава става от студено - топло. Само чрез кръста и жертвите ни може да бъде променен света около нас. Това не е никакъв садизъм, а любов. Понеже любовта носи кръста и там, където всички мислят, че е лудост. И много добре знаем, че заради човек, който обичаме, сме готови да поднесем много страдания, много болки. И това е начин на приемане на нашия кръст. Кръстът винаги изисква смисъл. Иначе само се измъчваме, а това няма смисъл. Чрез кръста на Исус Христос бяхме спасени и ние можем чрез своите кръстове да помогнем да спасим други хора около нас. Не заради това, че сме добри хора, заради любовта ни. Кръстът има смисъл само в любовта. Само заради любовта бяхме обогатени и заради нея можеше Исус Христос да ”понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно,и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.” (Флп 2,6-11)
Това е пътя за нас. Нека излезем от себе си, да постоим за малко на Голгота и след това да тръгнем и също както Исус Христос, да започнем да придаваме смисъл на нашите кръстове. Понеже чрез нашия кръст и чрез нашите жертви можем да помогнем на Бог да спаси братя и сестри около нас.


Sphere: Related Content


Ty, Pane, který vedeš člověka - 21 neděle v mezidobí (A)

Written on 13 Září 2008 by


Iz 23,19-23; Řím 11,33-36; Mt 16,13-20
Kam v životě jít? Co dělat? Co ode mne chtějí druzí a kde je moje místo v životě? Těmito otázkami jsme se mnohokrát zabývali ve svém životě. Jistě budeme souhlasit s tím, že nás stejně jako Ježíše, i nás zajímá, za koho nás pokládají druzí lidé i blízcí lidé okolo nás. Víme moc dobře, že druzí lidé často nevidí detaily v našem životě a proto náš život interpretují různě. Někdy nás můžou posuzovat velmi tvrdě a nás může zraňovat, že nás nepochopili, že překrucují motivy našeho jednání apod. I Ježíše považovali za pouhého proroka a vůbec jim nedošlo, že by to mohl být Mesiáš, tedy jejich osobní spasitel. Viděli jeho skutky, ale jejich zrak byl zastíněn, takže nepoznali svého spasitele. Proč? Dívali se totiž příliš lidsky, tedy pouhým „co z toho budu mít já“, nebo „vždyť je to jenom člověk“, „Bůh by přece nesestoupil do slabého a hříšného člověka“ apod. I my si můžeme jeho spásu, jeho smrt na kříži i zmrtvýchvstaní vysvětlit různě. Můžeme si ho vysvětlit tak, že po té náš Pán už má pouze malou šanci zasáhnout naše srdce, proměnit jej a přivést nás ke spáse, tedy k sobě. To se nám stane, pokud budeme na Ježíše pohlížet příliš lidsky. Avšak evangelium nám dává ještě druhý pohled. Pohled člověka, který žije blízko svého Pána a snaží se jej poznávat. Pohled Petra, který zasažen Duchem svatým vyznává: „Ty jsi Mesiáš, Syn živého Boha.“ Víme, že vidět věci takto hluboce, vyžaduje velmi silnou víru a hlavně vztah k našemu Pánu. Protože pouze tehdy se může náš život proměnit a naše láska k Bohu a k druhým zesílit, když nahlédneme a přijmeme Ježíše jako svého Mesiáše a Syna živého Boha. Tedy když se Bůh stane v našem životě jedničkou. Tehdy se totiž přestaneme zajímat o to, co po nás chtějí nebo za koho nás považují druzí, ale začneme se zajímat o to, co po nás chce Bůh, tedy počátek a smysl našeho života. Vždyť on nám dal život a sám ví nejlépe, co je pro nás dobré. Petr toto pochopil a přijal poslání, stejně jako toto prožíval i Eljakim v prvním čtení, kterého Bůh povolává na místo Šebna, který špatně spravoval Bohem darované dary a z toho vyplývající moc. Každý člověk totiž pouze v Bohu může najít správnou cestu svého života! Pouze v něm může najít to, co má vykonávat! Když to nehledáme a když náš život i naše skutky nebudou v souladu s vůlí milujícího Pána, při nejmenším si velmi mnoho zkomplikujeme svůj život, pokud nepromarníme nám věnovaný čas a tak přijdeme o to nejcennější, tedy spásu naší duše. Bůh nám dal dary, které máme využít pro dobro ostatních a právě v těchto darech se skrývá naše štěstí a také to, jakou představu o našem životě má Pán. Představy druhých nás totiž mohou vážně pokřivit, mohou nás přivést nascestí. Kdežto představa našeho Pána o nás, nás přivádí ke štěstí. Pokud jsme ještě nenalezli svoje životní štěstí, je třeba změnit svůj život. Ne život druhých, ale svůj vlastní život. Musíme využít a rozvíjet své dary, být za ně opravdově vděční a s jejich pomocí učinit druhé šťastnými, abychom se mohli šťastnými stát my. Každý jsme totiž dostali velké množství darů, jenom si jich ne vždy dostatečně považujeme. Často hledáme štěstí jinde, než se nachází, protože nejsme spokojeni sami se sebou, tedy spíše s tím, za koho nás pokládají druzí. V takovém případě je třeba vystoupit na Pánovu cestu, přiznat si, že On musí být a je jedničkou našeho života, protože opravdu nezáleží, kolik nám toho dal do vínku, tedy kolik nám dal darů. Vždyť On má s námi svůj záměr a chce abychom byli přínosem pro druhé. A přínosem pro druhé budeme pouze tehdy, pokud poznáme záměr svého Pána a s důvěrou se vydáme po Jeho cestě. Je třeba se dotknout lásky Boha, otevřít své srdce a přožít tento silný vztah, abychom mohli podobně jako sv. Pavel, po nesčetných zkouškách své víry a lásky zvolal: „O jak bezedná je Boží štědrost, moudrost i poznání!“ Přestože mu někdy nerozumím, protože jeho rozhodnutí jsou neproniknutelná a jeho způsoby jednání neprobádatelné, vím, že od něho závisí všechno, skrze něho se toto všechno děje a pro něho se to děje. Za to mu vzdávejme díky i my. Protože pouze tehdy poznáme a naplníme poslání, které nám Pán svěřil.


Sphere: Related Content


« Předchozí stránkaDalší stránka »